За любовта и лудостта във Варна

ФКНа 31ви август започна поредното и юбилейно двадесето издание на Международния филмов фестивал “Любовта е лудост”. Фестивалът се провежда всяко лято от 1993 година насам и е основно организиран от Фестивален и конгресен център Варна, по известен в града като ФК-то (стара и неприветлива сграда на входа на Морската градина, останала от комунистическо време и все още имаща претенции за един от символите на културните събития в града).

Като цяло идеята за фестивала е изключително вдъхновяваща и добре замислена – цяла седмица от най-добрите филми с любовна тематика от цял свят, в края на горещото лято (сезонът на любовта), в красивата морска Варна, която под жаркото слънце, разхлаждащия бриз и страстното море се превръща в лятната столица на любовта и сцена на добре познатите ни морски емоции (съжалявам, но като варненка съм силно пристрастна J). Това обаче – на теория.

В двадесет годишната си история фестивалът е имал и своите добри моменти, разбира се, но напоследък от година на година западането си личи все повече. Като за начало, изглежда, че събитието е крайно непопулярно, не само сред публиката (често залите остават полупразни, въпреки ниските цени на билетите), но и сред кино дейците. Да, ежегодно на церемонията по откриването присъстват някои от най-големите имена на родното кино, но след тази първа вечер интересът стремглаво спада. А нека не забравяме и че фестивалът има статут на “международен” такъв, но чуждестранни представители на практика липсват.

Миналата година посетих една от прожекциите в последните дни на фестивала и останах силно разочарована, да не кажа потресена от начина, по който беше проведена. Филмът беше “За Ели” (2009), от Иран. Доста нестандартен и различен филм, но все пак интригуващ. Първият ирански филм, който бях гледала. Историята проследява общата почивка на три семейства и техните взаимоотношения, както и зараждаща се любов на техни приятели в резултат на сватосничество. Особено интригуващо бе представянето на женските образи в това консервативно общество. Някои от тях бяха представени като силни характери, но все пак зависими и подвластни на мъжете. Интересни бяха и взаимоотношенията, които се развиват между самите жени.

За Ели (2009)

Иранският стил в киното е доста различен и за европейския зрител е нужно време за размишление над филма преди да може да го оцени. На пръв поглед изглеждаше като доста бавен и скучен филм. Източните сюжети обаче в повечето случай само изглеждат изключително безсъбитиини, но всъщност са изпълнени с метафори и намеци за доста по-дълбоко послание от това на повърхността. Не ме разбирайте погрешно, не става въпрос за изключително философски, сложен сюжет. Просто това което изглежда очевидно не представлява цялото значение на филма. В повечето моменти той по-скоро се доближаваше до поезията, отколкото до повествованието. Снет “от ръка” и с естествено осветление, основният фокус беше върху дългите и предимно несъдържателни диалози (добре познати от турските сериали по родните телевизии). И все пак както казах, значението в иранското кино често е в метафорите, включително и препратките, които се правят в репликите на героите. Именно тук идва едно от големите разочарования, от начина на представяне. Филмът беше на ирански/персийски език (очаквано и логично…), но НЯМАШЕ субтитри! Вместо това, бяха наели един мъж, който седеше горе в апаратното и превеждаше НА ЖИВО от ирански. Сами може да си представите колко неефективно беше това. Голяма част от диалога беше пропускана, в останалата не можеше да се разбере това репликите на мъж, и кой от мъжете, или на жена беше. Когато обсъдих с приятели, които са ходили и предишни години се оказа, че това е често срещана практика за чуждоезичните филми на фестивала. Все пак в 21ви век е редно да се отдели внимание за нещо толкова тривиално като поставянето на субтитри. Голяма част от замисъла на филма беше неразбрана от зрителите, просто защото нямаше начин да се разбере какво точно казват героите.

Освен това, насред филма, тъкмо когато беше започнала да се появява някаква завръзка и да има някакво раздвижване имаше 5 минутна пауза за смяна на диска! Защото филмът беше прожектиран от обикновено двд пред полупразна зала. Но в крайна сметка, именно този филм (който между другото има доста прилично представяне на международните сцени) взе златната Афродита. Ако някой иска да се докосне до различното и противоречиво иранско кино, може да го направи и тази година – “За Ели” е предвиден в програмата за понеделник (3.09.) 20:00 часа в зала 3. (Стискам ви палци да има субтитри.)

Това е друг минус на фестивала. Повтарят се филми от година на година. Истина е, че събитието предлага дълъг списък от заглавия, по-голямата част от които просто няма къде другаде да се видят в България. Но на практика всяка година се въртят и едни и същи филми, като се добавят по няколко нови, които влизат в надпреварата за приза на фестивала. Определено трябва да се поработи над подбора, който трябва да е по-целенасочен относно тематиката, а също и по-адекватен на времето. Естествено, подразбира се и че прожекциите чисто технически трябва да са на ниво – с подходящо озвучение и субтитри. Добра новина е, че тази година (най-вероятно по повод юбилейното издание) ФК най-после са подменили продънените седалките в залите, останали още от преди “промените” – нещо, за което всеки варненец от малък си мечтае. Имали и нов червен килим дори. Надявам се, че и неравностите по пода в залите са отстранени – бяха си потенциален риск за контузии. Разбира се, за това са нужни средства, а оправданията в тази насока винаги изоблистват.

Организаторите изтъкват като плюс ниските цени на билетите – 10 лв за откриване и закриване, 5 – за всички останали прожекции, а някои от филмите, тези които се прожектират всяка година, са с вход свободен (за подробна информация вижте програмата). Това безспорно прави посещението на фестивала изключително достъпно, но очевидно не е достатъчно, за да привлече  по-голяма публика. Голямо културно мероприятие като това може активно да търси спонсори, чрез които да подобри материалната база и цялостната организация на събитието, да привлече повече кино дейци, които да присъстват и представят филмите си, а също и да популяризира фестивала сред масовата публика, за да бъдат най-после залите пълни.

Любовта е Лудост, е един прекрасен начин да се изпрати летния сезон, да се популяризира седмото изкуство и да се стимулира развитието му в България. Фестивалът има потенциала да стане център на културните и медиини събития в края на лятото. Това обаче може да се случи само, ако организаторите възприемат нов метод на изпълнение и популяризиране, адекватен на времето.  Все пак имаме си изключително добър български пример за подем и европейско развитие на филмов фестивал – София Филм Фест.

За Ели (2009) http://www.imdb.com/title/tt1360860/

Репортаж за откриването по Бтв

Програма на Любовта е Лудост 2012

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s