„Джанго без окови“ (Django Unchained)

Режисьор: Куентин Тарантино
Сценарий: Куентин Тарантино
Оператор: Робърт Ричардсън
В ролите: Джейми Фокс, Кристоф Уолц, Леонардо ДиКаприо, Самюел Л. Джаксън, Кери Уошингтън и др.

Куентин Тарантино е гений. Точка. Това дава отговор и на следващите въпроси, а именно: трябва ли да гледате „Джанго без окови“ и дали си заслужава? Задължително – и за двете. Друго, което се надявам да се случи, е да прегледате филмографията на QT, за да се подготвите подобаващо за епичното кино изживяване, което този филм е. Това не е просто  поредният Тарантино, а критика на най-срамната част от американската история, отдаване на почит към всичко любимо на автора, какъвто споменатият в действителност може да се похвали, че е, но освен всичко друго, това е произведение на изкуството, направено по всички правила, за да може едно филмово такова да получи подобна титла. 

Историята е простичка, както в повечето филми на QT. Джанго (Джейми Фокс) е освободен от немския, мразещ до мозъка на костите си робството зъболекар д-р Кинг Шулц (Кристоф Уолц), който обаче не изпълнява нито една операция по специалността си през целия филм, защото се изявява като законен ловец на глави. Първият, от своя страна, знае местонахождението на търсените от доктора хора – тримата братя Бритъл, робувайки преди време в плантацията, в която са се разпореждали последните. След като двамата тръгват да търсят плячката си (Джанго също има своите причини да иска смъртта им), двамата установяват по-близки взаимоотношения помежду си, тъй като Шулц не просто се отнася с уважение към Джанго, но и го третира като равен на него самия –  налива му бира, купува му дрехи и прочие. Така последният се доверява на първия и му споделя за жена му Брумхилда фон Шафт (Кери Уошингтън), която е живяла при немци, от които е получила фамилията си и се е научила да говори малко немски. Това кара Шулц да потрепне, обещавайки на Джанго, че ако му помогне да намери братята Бритъл, той, от своя страна, ще му помогне да намери жена си, след което му разказва историята за Брунхилда от „Песен за нибелунгите“ и нейното спасяване от безстрашния Зигфрид. Така сделката е сключена и всичко може да започне. 

„Джанго без окови“ е дълъг филм, макар и за това, което е, времето да не стига, а да ни се иска да има още, и още. В началото Тарантино ни предлага дълга експозиция на взаимоотношенията между двамата главни герои, създавайки от тях нещо, към което повече от лесно да се привържем, а оттам и да се идентифицираме с двамата. Персонажите, както винаги се случва във филмите на QT, са нюансирани, многопластови и далеч от перфектни човешки същества. Всички са податливи на грешки, което понякога се случва на ключови места, но тези неправилни стъпки са оправдани, както от самото изграждане на персонажите, така и от техните действия преди това, правейки логично направеното от тях. Те не са супер-герои, макар и скритата дарба на Джанго да борави с оръжията да го доближава до едно такова определение. След като намират братята Бритъл, двамата приятели тръгват по следите на Брумхилда, което ги отвежда не къде да е, а на мястото, което е Ад за ада на робите, който са принудени да изживяват, а именно Кендиленд.

Кендиленд, освен, че е най-страшната за всички чернокожи плантация, е управлявана и от пораснало дете, чиято цел в живота е чисто и просто да се забавлява с човешки боеве, достигащи до ултимативна жестокост, тъй като победителят не само трябва да пребие почти до смърт с голи ръце падналия, но и да го довърши с обикновен чук. Една такава „схватка“ ни е показана не по най-графичния възможен начин, за което трябва да сме благодарни, но за сметка на това е озвучен повече от реалистично, като ударите се редуват със викове и стенания. На този гледка се възхищава Калвин Кенди (Леонардо ДиКаприо), който и организира, тъй наречените „mandingo fightings“. Шулц и Джанго отиват при него с цел да закупят някой от „воините“ на Кенди, като покрай това да платят и за Брумхилда, тъй като „много ми липсва да си говоря с някого на родния си език“, както отбелязва самият Шулц.

След срещата с Кенди, ролите на Джанго и Шулц се обръщат. До този момент последният е бил водещата фигура, осигурявайки сигурност, пресметливост и хладнокръвие, дори когато убива корумпиран шериф пред цял град. Навлизайки в истинския свят на робството в плантациите, Шулц започва да се пречупва, достигайки границата, когато роб, на име Д’Артанян, се е опитал да избяга и е оставен да бъде разкъсан от кучетата на Кенди, който впрочем, без да знае и дума френски, иска да го наричат „мосю“, а името му да се произнася с френски акцент, така че името на роба от безсмъртния роман на Дюма не е случайно. Доктора почти се издава под ужасните викове на убивания пред него по толкова жесток начин човек, искайки да плати за него. В този момент Джанго не само поема юздите в конкретната ситуация, но и до самия край, владеейки (поне на пръв поглед) положението. Той губи контрол над случващото се, когато в къщата на Кенди съдбата го среща със Стивън (Самюел Джаксън), който не само си позволява да говори на господаря си, както му падне, но и изглежда контролира самия него. Той е роб, който е избрал да загърби всичко, което на първо четене е, за да оцелее и да получи привилегии, които се полагат само на бял, дори само на робовладелците.  На практика, Стивън е икономът, който върти цялата плантация и самия мосю Кенди, но също така прозирайки и през фалшивите мотиви на двамата гости – Джанго и Шулц, провокирайки ги и достигайки до истината със способността на зъл гений, доказвайки, че в цялата работа е намесено нещо повече от роден език. След това следва убийствен монолог на ДиКаприо, който във въпросната сцена в действителност се порязва и размазва собствената си кръв по лицето на Брумхилда. 

От този момент до края по-голямата част на филма е заета от престрелки, изпълнени с насилие, което си е белег на Тарантино. Въпреки това, и то носи своето значение, а именно нелепата и будеща смях смърт на всички бели с няколко изключения – когато тя е тиха или пък има убийствено красив, дори поетичен кадър на кръв, изпръскваща белоснежни цветя. На всички останали места Трантино дори се гаври със убиването на робовладелци и привилегировани заради цвета на кожата си, както впрочем го прави и в една много забавна и подиграваща Ку-клукс-клан сцена. Посланието е повече от ясно. Моментът, който не ми допадна особено много, е когато насред престрелка започва рап песен – нещо, което не ме „извади“ от произведението, но не беше много на място. За всичко останало обаче, Тарантино е използвал (както винаги) точната музика, на точните места, по точното време.

„Джанго без окови“ е един от  най-добрите филми на 2012 (при нас 2013) и ще е кощунство, ако Тарантино не прибере Оскар за сценарий, макар на няколко пъти вече да бе „ограбен“ и недооценен. Много малко са хората, които могат да пишат произведенията си по този начин, насищайки ги с убийствени и умни диалози, които са достатъчни да заинтригуват вниманието, ако действието не го направи – нещо, което ми е трудно да си представя. Освен това, филмът е брилянтно режисиран, снет (от Робърт Ричърдсън, който има три златни статуетки от Академията) и монтиран. От всичкото нагоре, всички актьорски изпълнения, наистина всички, са изпипани до съвършенство – при Уолц няма и следа от Ханс Ланда, при Джейми Фокс се усеща леко взаимстване от другите му персонажи през годините, но и той е на много, много високо ниво. На мен най-силно впечатление ми направи Леонардо ДиКаприо като Калвин Кенди поради две причини: първо, че Лео никога не е влизал в подобен образ и ми беше интересно как ще се справи; второ, както написа Silver в неговата рецензия за филма: „После се появява Великото Зло – Леонардо ДиКаприо, който може би за пръв път в кариерата си е повече героя си, отколкото Леонардо ДиКаприо“ – нещо, с което съм напълно съгласен, въпреки великите филми, които споменатият има зад гърба си. И не на последно място, Самюел Джаксън като Стивън, който отвя шапката на много хора, както със смелостта си да се превъплъти в подобен персонаж, така и с със самата си игра. Кери Уошингтън прави достатъчно като Брумхилда, а кратка поява прави и легендарният Франко Неро, който през 1966 изиграва ролята на Джанго в малко по-различен филм от този. Самият Тарантино също има епизодична роля. Като цяло, в произведенията на последния няма слаби роли, както и актьори, и „Джанго без окови“ не прави изключение.

Странно и смешно е обаче, че филмът предизвика грандиозен скандал, след като Спайк Лий се възпротиви (много глупаво) срещу използването на думата „негър“ във филма, която се среща над сто пъти. Безсмислието идва оттам, че Тарантино логично я натъртва, за да подчертае жестокостта и критиката си към робството и смачкването на личността и хората от самите хора, както и за да покаже и наблегне на обидното й значение, като превърнала се в нарицателно за расизъм, подсказвайки ни да не я ползваме в ежедневния ни живот. Освен всичко това, историческият период е бил такъв, говорело се е по този начин – търсена е автентичност. Друго нещо, което филмът прави, е да покаже еднозначно белите в отрицателна светлина, мачкащи човеците и несъзнателно пренебрегвайки нещата, които правят от хората велики личности. 

Филмът носи и социален, и политически отенък. Това, което прави Тарантино е да изкаже мнението си чрез неговото кино. Киното, което той толкова много обича, а именно spaghetti western-а. Като фен и на жанра, и на Леоне, той отдава чест на големия си предшественик, както и на великите филми от миналото с препратки и дори кадри, копиращи грандиозни произведения на седмото изкуство, като по този начин освен важната тема, която третира, QT засвидетелства любовта си към златните дни на кинематографичното изкуство. „Джанго без окови“ е изживяване, за което трябва да сте подготвени – той е изпълнен със сцени на насилие и жестокост, но също така е и една провокация, излагаща на показ най-тъмното петно в американската история, предоставяйки го по начин, който е обърнат към масовата публика. Все пак обаче, това е филм на Тарантино и като такъв, той носи своите отличителни белези, разграничаващи го от конвенционалното кино. QT си е QT и дано това никога не се промени, защото последният винаги ни поднася истинско кино – такова, каквото всеки обичащ или поне уважаващ седмото изкуство човек би трябвало да харесва и предпочита.

Оценка: 9.5/10

Advertisements

2 responses to “„Джанго без окови“ (Django Unchained)

  1. Вероятността това да се случи бе голяма, тъй като почти всички, които познавам го харесаха поне толкова, колкото и аз. Най-важният фактор обаче е Тарантино, който за пореден път показа колко е голяма любовта му към седмото изкуство.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s