Накратко: „Наръчник на оптимиста“; „Животът на Пи“; „Клетниците“;

В последно време не намирам време да отразявам навреме филмите, които гледам, макар и да успявам да се справя с последното. В този ред на мисли, реших, че няма смисъл да се занимавам с писането на дълги рецензии, тъй като няма да са актуални спрямо датата на излизане на въпросното произведение на седмото изкуство, а освен това в много от блоговете може да се намери предостатъчно информация за тях, но само и You Deserve This стига. Такива кратки публикации, събиращи в себе си няколко рецензии, вероятно ще има и в бъдеще. Идеята не е моя, а на Operation Kino и техния Editorial. Разликата е, че аз ще пиша от 1 л. ед. ч. И така:

„НАРЪЧНИК НА ОПТИМИСТА“ („SILVER LININGS PLAYBOOK“)

Любовната комедия на Дейвид О. Ръсел съвсем спокойно се нарежда до най-добрите в жанра. Макар и изходът от взаимоотношенията между Пат (Брадли Купър) и Тифани (Дженифер Лоурънс) – двамата главни герои – да са ясни от самото начало (или поне да са сравнително лесни за разгадаване), то достигането до въпросния край е интересно и завладяващо. Това се дължи на прекрасните актьорски изпълнения, режисура и сценарий.

Купър и Лоурънс на практика правят филма това, което е – интересен поглед върху любовните терзания на двама влюбени, които са неспособни да общуват помежду си заради тежките травми, които са преживяли и отключените от преживяното болести -той страда от биполярно разстройство, а тя – да кажем, че спи с много мъже, опитвайки се да преодолее мъката от загубата на съпруга й Томи. Запознавайки се, двамата не се свенят да изкажат всичко, което ги вълнува и дерзае директно, без никакви скрупули. Това прави техните взаимоотношения по-лесни, защото по този начин нищо не остава скрито  и замаскирано, но, от друга страна, понякога пък информацията е твърде много за възприемане, тъй като е спусната твърде директно и крещящо. За зрителите, разбира се, това не е проблем – диалогът е остър и забавен, опитвайки се и успявайки да избегне много от клишетата на лигавите романтични комедии от последните години на Холивуд. Същото важи и за сценария и режисурата. За последната Ръсел е избрал нещо, което направи и с „Боецът“, а именно почти документалния стил на снимане – без трикове, подчертаване на драматургически важните моменти, оставайки персонажите му да водят случващото се на екран. Купър и Лоурънс не го подвеждат и успяват да издигнат материала на достатъчно високо ниво, което със сигурност не заслужава осемте номинации за Оскар, но все пак е достоен резултат от предприетото начинание. 

Останалите актьори остават в периферията на случващото се, макар и Пат-старши (Робърт Де Ниро) да има ключово, клиширано включване в самия край на филма – мисля, че всички се сещате за какво става въпрос. От друга страна, макар и не толкова интересни героите на Ръсел са изпълнени с достатъчна вещина, за да вярваме на всяка тяхна дума, жест и действие. Докторът, който лекува биполярното разстройство на Пат (отключено, след като хваща жена си в изневяра), брат му, неговото – и на вече бившата му съпруга Ники (Бриа Бий) – приятелско семейство, съставено от Рони (Джон Ортиз) и Вероника (Джулия Стайлс) са добри толкова, доколкото да допълват перфектно целия пейзаж. Иначе Пат все още иска да се върне при Ники, като за целта се опитва да използва Тифани, която е сестра на Вероника. Последната и Ники са много добри приятелки и често общуват помежду си. 

Като цяло, „Наръчник на оптимиста“ е един много добрите филми, занимаващи се с любовта и нейните проблеми и проявления.  Пак казвам – не смятам, че всичките му осем номинации за Оскар са заслужени – все пак въпреки добрата работа на Ръсел, Тарантино отвя всички с „Джанго без окови“ и незаслужено не е номиниран за режисура – това обаче е друга тема. Интересният сценарий и актьорска игра, начело с изключително чаровната и красива Лоурънс , която е над всички нейни колеги в екипа,  правят от „Наръчник на оптимиста“ много приятно изживяване. Нейната номинация за престижната статуетка е напълно заслужена.

Оценка: 8/10

„ЖИВОТЪТ НА ПИ“ („LIFE OF PI“)

Анг Лий вече си взе Оскар-а за режисура за въпросния филм, така че каквото и да напиша за последния ще е или излишно, или изсмукано от пръстите. Успях да гледам този прекрасен, силен, вълнуващ и интересен продукт едва преди няколко дни, което беше едно от най-смислените неща, които съумях да направя в последната седмица, защото „Животът на Пи“ – въпреки цялата си религиозна тематика, която може да накара по-чувствителните на тази тема да се отдръпнат от него, –  е сграбчващо с красотата си произведение, което действа буквално на всички ангажирани в процеса на гледане сетива.

Историята е много простичка, което я прави и толкова интересна. Пи е индиец, чиито баща притежава зоологическа градина, в която първият преживява първият си сблъсък с реалността и въпросния тигър от плаката, който се казва Ричард Паркър, заради грешка при едно записване.  Поради финансови причини, цялото семейство е принудено да замине за САЩ, където бащата ще може да вземе достатъчно пари за своите животни, като по този начин ще осигури достойното препитание на жена си и децата си. Пътувайки в безбрежната океанска шир обаче, корабът потъва, след което Пи и Ричард Паркър – по стечение на обстоятелствата – се оказват заедно на спасителна лодка. Оттам до края на филма се редуват враждуване със сближаване, гарнирани с невероятно операторско майсторство от Клаудио Миранда, който спечели Оскар за своята работа, пленителна музика (която също „прибра“ престижната статуетка), изключителни визуални ефекти, философски и религиозни послания, от които последните са в пъти повече, както и развитието на отношенията между човек и диво, хищно животно, които, имайки предвид факта, че се развиват на лодка, са повече от завладяващи и увличащи, дори трогателни на моменти.

На практика обаче „Животът на Пи“ си е филм за оцеляването. Няма очевидни злодеи, освен човекът сам по себе си и дивото, което се опитва да го унищожи, но в крайна сметка бива опитомено. Лий не се свени да поддържа в основата на своята история (всъщност базирана на едноименната книга на Ян Мартел) двамата си главни герои. В един момент, разбира се, това би трябвало да доскучае, за което режисьорът ни показва паралелно порасналия и преобразен от въпросното приключение Пи, който разказва своята история на млад писател, затикан в творческа дупка. Интересното е, че всеки път, когато сме „откъснати“ от лодката, носеща се безцелно в океана, ни се иска да се върнем колкото се може по-бързо там. И все пак, приятно е да видим как възрастният и помъдрял индиец преживява отново своя разказ.

„Животът на Пи“ показва как в основата на едно произведение на седмото изкуство не е нужно да стои стопяваща мисълта история, а просто такава, която е направена с мисъл и усет за истински важното. Въпреки простота обаче финалът не изглежда да е това, което е, оставяйки място за размисъл, или по-скоро гадаене. Ще спра дотук и ще кажа, че това е специален филм, изпълнен с много чувства, емоции и послания – такива, които едни ще приемат, а други ще отхвърлят, след което първите ще заобичат, а вторите ще намразят произведението на Лий. Като атеист, мога да кажа, че цялата религиозна нишка ми бъркаше на моменти в здравето, но не дотолкова, че да успея да отвърна и за миг поглед от екрана.

Оценка: 8.5/10

„КЛЕТНИЦИТЕ“ („LES MISERABLES“)

След отличния „Речта на краля“ режисьорът Том Хупър се нае да заснеме един от най-великите романи, писани някога, базиран на всичкото отгоре на мюзикъл. Одисеята, мъката и тегобите на Жан Валжан и неговите сънародници, преживяващи последствията в след-революционна Франция, както и това, че отново крал диктува съдбата на така обичаната родна земя, са пренесени с вещина от английския режисьор, предоставящ спектакъл на всички нива, който, опасявам се, няма да мога да изгледам втори път.

Парадоксът се състои в това, че като мюзикъл, филмът има своите добри моменти, но страда много силно, когато настъпват важните драматургически такива в историята, които – изпети – отвличат вниманието от централно случващото се на екрана, а концентрацията на зрителя е насочена към това как въпросният актьор изпява репликите си, а не какво точно пее. Някак си липсва онова натурално усещане, което е налице при „Суини Тод…“ например, където Деп и Бонъм-Картър (както и всички други) са толкова добри, така че човек забравя, че гледа мюзикъл и тотално се потапя в действието. И все пак, както казах в началото на този абзац, парадоксът за мен е налице и ако той търпи някакво решение е, то е, че няма да успея да издържа филма за втори път. И тук се появява втори такъв, който е следният: музиката. Музиката във „Клетниците“ е просто изключителна и до голяма степен изкупува вината на самия филм, който, освен, че е доста дълъг (или поне изглежда така за прожекционното си време), са могли да отпаднат и много неща.

Това, което обаче е поразяващо, са сценографията и усещането за реалистичност, което „Клетниците“ оставя. Сякаш не ставаше въпрос за декори, а за действие, което се развива във Франция, изглеждаща по този начин днес, за което филмът не успя да се пребори на Оскарите, но все пак прибра три статуетки, една от които за грим и прически, което също е показателно за качеството на преобразяване на героите от гримьорите, въпреки негативното ми отношение към Академията и изборите на нейните членове, която връчва най-престижните филмови награди. Освен това, английският режисьор Том Хупър режисира с изключителен професионализъм, правещ така, че някои от сцените да останат с нас, дълго след като сме напуснали киното.

Като цяло произведението на Хупър пръщи от революционен привкус и желание за развяване на знамена – последната сцена е показателна за епичен финал – въздействащ и приканващ; друг момент, заради който дори си заслужава и едното гледане, е изпълнението на Ан Хатауей на „I dreamed a dream“, което режисирано и снето в един кадър (почти), държейки близък план на първата, която превръща този момент в един от най-запомнящите се в киното от изминалата година, поне що се отнася до актьорска игра. „Клетниците“ е филм за едно гледане, след което да си останете с добрите впечатления. Опасявам се, че на второ такова ще го намразите.

Оценка: 7.5/10

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s