Кристофър Нолан и трилогията за Черния рицар

Няма съмнение, че само името Кристофър Нолан може да привлече значителна аудитория. В днешния свят на киното на рециклиране, продължения и изчисления, последният е режисьор, който въпреки мащабнасността на филмите си, което предполага и лесна смилаемост, се е заел със задачата да накара хората не само да гледат движещите се картинки на екрана, но и да мислят.

Нолан се появява на голямата сцена с нискобюджетния, но заплетен и с взривяващ край „Преследването” – филм, на който е бил и оператор. След това отвя Sundance като ураганен вятър с разбиващия представата ни за протагонист „Мементо”. В този момент е предложил на Warner Bros. своя най-личен и комплексен проект – „Генезис”, като учтиво му било отказано, тъй като според костюмираните господа не е бил достатъчно сигурна инвестиция – както режисьорът, така и самият филм. Така той прави „Опасно безсъние”, „Батман в началото”, „Престиж”, „Черният рицар”, „Генезис”, „Черният рицар: Възраждане”.

Трудно е да си представим причините, поради които същите хора отказали му по-рано за толкова амбициозен проект, се решават да го наемат да възроди вселената на Брус Уейн и неговото алтер его Батман. Сега това няма никакво значение, освен от любопитната страна нещата, тъй като всички станахме свидетели на една от най-кохерентните, интересни и провокиращи трилогии в историята на киното.

Като начало трябва да се отбележи, че Нолан не е най-емоционално провокиращият режисьор. В споментата трилогия рядко човек може да открие умишлено търсени чувства, подсказани от движения на камерата, операторска работа или сценарий. Героите във въпросната вселена, която обитават, не могат да бъдат упрекнати в прекалена  чувствителност, което според мен и една от негативните страни на неговото творчество. Нолан никога не се стреми да разчувства, да разпали, да разгневи чрез нещата, които пише (тъй като е сценарист на всичките си филми). Напротив, той използва обективен начин на представяне, който ни позволява сами да вземем решение. Да, единият винаги е представен като злодей, другият като добър, сиреч антагонист, протагонист.

Но всеки един персонаж е обременен от някакви мотиви, които понякога изглеждат дори рационални и оправдани. Човек често си казва: „Не трябва да се прави така, но го разбирам.” Това не се среща често във филми, базирани на комикс, в които по-голямата част от злодеите вършат нещо само защото са такива по дефиниция, по презумция. Трудно е да се намерят истински подбудителни причини за извършените от тях злини, много рядко са оправдани чисто драматургично. Защото кой от всички останали антагонисти от други подобни произведения може да бъде сравнен с Рас Ал Гул, Жокера или  Бейн? Това е и най-ценното качество на Нолан от сферата на режисурата и драматургията. Той успява да ни накара да повярваме в реалността на персонажите му, именно защото ги прави реални, населявайки ги в един свят на постижими идеали и цели в рамките на човешката природа с всичките й предимства и недостатъци. Но макар на екрана да се вижда всичко това и да можем да го оценим, киното (освен с разум) действа и с емоции. Въпреки че това доколко един човек е емоционален е чисто субективно възприятие към живота и света, то малко хора не проливат сълза на филми на Спилбърг. Напротив, при Нолан е трудно човек да си спомни дори един момент, когато нещо в зрителя се „раздвижва”. Филмите на последния не се преживяват като емоция, а се премислят като математическо уравнение, което е и един от основните упреци към британеца, тъй като много често произведенията действат именно като уравнение с неизвестна, която той ни помага да намерим на самия край. Оттук пък е другата, положителната страна на творчеството му – не знаем, а просто предполагаме как ще завърши дадено произведение. Това се вижда доста експлицитно във всеки негов филм, както и в трилогията за Батман, въпреки евтиния финал, който до голяма степен обезсили последната част, но не и цялото, защото трите филми работят като един почти осем часов такъв.

Като се започне от „Батман в началото” и се мине през останалите два, то лесно е да се забележи, че всеки от злодеите провокира главния герой не просто като се опитва да го убие, или да му навреди, а като поставят силни социални въпроси на преден план. Те не са просто търсещи апокалипса фанатици, а притискат Черния рицар до стената, като го натоварват с нереалистични очаквания и фалшиви обвинения. „Какво мога да направя?”, пита той своя иконом и довереник Алфред. „Да издържиш”, му отговаря той, знаейки, че Батман е идеал, а не неприкосновено същество. Че „като символ мога да бъда неунищожим.” Въобще Батман се превръща в нещо като митологична фигура, зад която всички значт обаче, че стои просто човек, поради което всеки един се опитва да свали насила неговата маска, за да разберат кой се крие зад нея. По-конкретно това иска да направи Жокера. И както не е случайно, че когато той заявява на събралите се босове на мафията, че трябва да го „прилепа”, така и не е за подценяване фактът, че те му се изсмиват.

Това, което прави от трилогията за Батман това, което е – поп-културен феномен, преобразил комиксовите филми завинаги,- е блестящото режисьорско решение на Нолан да насели всички тези герои в света на реалността. Да, Черният рицар е  супер-герой, но той няма супер сили. Той се осланя на лоялността на своя иконом, на богатството си и на гения на Лушъс Фокс, който го снабдява с всички свръхтехнологични джаджи. Но извън това, той е просто човек и Нолан не забравя това и прави така, че и ние да го помним. Същото важи и за злодеите в трилогията. Рас Ал Гул, Жокера и Бейн са гениални, но все пак са само хора и си служат с обикновени средства, за да взривят света на Батман и Готам Сити заедно с него.

 И въпреки това, както споменах по-горе, е трудно да се идентифицираме с персонажите по какъвто и да било начин, именно защото всичко действа като математика, която привлича вниманието до самия край, но не ангажира по най-емоционалния начин. Това се дължи на твърде опростеното снимане и разкадроване.  Кристофър  Нолан е майстор в обективирането на историите си, което автоматично изключва емоционалността. При него няма фартови движения към лицата на героите във важни за тях драматургични и психологически моменти. Той просто поставя камерата на единия, след това на другия и ни принуждава ние да вземем решението за това кой е прав и кой не. С изкуство като киното обаче това е малко рисковано, тъй като се дистанцираме от персонажите. Мисля си, че ако се доближава до конкретен стил в киното, той би бил неореализмът, въпреки сложните и комплексни сценарии, въпреки неочакваните обрати в историята, която разказва и въпреки зашеметяващо снетите кадри от неговия оператор Уоли Пфистър. Всичко това е подкрепено от факта, че макар и почти навсякъде да използва музика, то в най-сюблимните, най-важните за историята и по-конкретно за героите моменти, тя липсва. Усещаме и чуваме само атмосферата на мястото, в което се развива действието. Най-показателни в това отношение са сцените между Жокера и Батман, както и тази между последния и Алфред в третата част, в която двамата се разделят.

Но това са само, така да се каже, тихите момент. Останалото време е напълнено с епичната, но и в същото време чувствена музика на Ханс Цимер. Почти няма екшън епизод или друг такъв, който да не е заглушен от бомбастичните идеи на немеца. Въпреки това обаче музиката служи на изображението, а не обратното.

За съжаление композицията на кадъра при Нолан не играе почти никаква роля. Камерата винаги изглежда поставена на най-логичното място, за да видим само това, което е на преден план. При него няма втори и трети такъв, които да са от значение, но за сметка на това други неща играят роля, като музиката в „Генезис” например. Въобще композирането не е от съществена важност за британеца и той никак не се свени от това. В трейлър на предстоящия “Interstellar” се виждат някакви наченки на нещо подобно – като кадъра с мъжа и момчето, държащи се за ръце и совалката, излитаща в космоса, която ние виждаме между тях. Този кадър свързан с монолога на Матю Макконъхи придобива по-голяма важност, снет именно по този начин. Може би е свързано с това, че това ще е първият филм от „Мементо” насам, на който оператор няма да е Уоли Пфистър. Предстои да разберем това чак ноември месец.

По-горе казаното за простотата на стила на Нолан е подкрепено и от това, че в интервю Пфистър говори за начина на работа с първия – много често режисьорът се е нуждаел само и единствено от „оператора, едно осветително тяло и човек на фокуса.”

Това автоматично предполага и много прост (не в лошия смисъл на думата) монтаж, при който Лий Смит (дългогодишен монтажист на Нолан), не се нуждае и не е нужно да предприема сериозни промени. Материалът е това, което е – заснето абсолютно професионално и достъпно така, че да се налага почти и изцяло свързване на кадрите. Защото Нолан освен това работи без втори режисьор, или втори снимачен екип –дори и за най-елементарните сцени, които не изискват неговото присъствие. Сиреч, той вижда всичко преди да бъде предадено за монтаж. Така предаденият материал е това, което е било нужно и замислено – нито повече, нито по-малко. Въпреки че това са две от териториите, в които е най-упрекван, човек не може да не си помисли, че Нолан бе ограбен на наградите на филмовата акадамия през 2011 г., когато дори не бе номиниран за режисура – имайки предвид освен това и свръхчовешката работа по монтажа в „Генезис”. За ощетяването на Лий Смит няма смисъл да се обелва и дума. Спокойно можем да кажем, че това си бе едно от многото престъпления на споменатите награди.

Що се отнася до монтирането на трилогията му за Батман, режисьорът винаги е твърдял, че обича да прекъсва кадрите, за да държи вниманието на зрителя. Когато например Жокера прави един Бог знае какво с невинния човек, представящ се за Батман, кадърът е срязан, след което моментално сме „запратени” във въздуха със „спокоен” въздушен кадър на небостъргач. Или когато във Черният рицар: Възраждане Брус Уейн е влачен от наемниците на Бейн – виждаме кадър на краката на първия, като в един момент внезапно това действие е прекъснато, за да се озовем в затвора и да проследим разговора между двамата. Нолан и Смит използват почти през цялата трилогия къси, насечени, прекъсвани кадри, създаващи усещането за непрекъснатост на действието и липсата на възможност да си поемем дъх, което е рисковано, защото зрителите имат нужда от това.

Всичко казано, естествено, приляга на трилогията за Батман, защото важи за всички негови филми. От една страна, филмите на Нолан могат да изглеждат като снети от всеки друг в бранша, от друга, винаги разпознаваме неговия директен и прост, но изчистен стил. Той не е Спилбърг, Тарковски, Фон Триер или Стив Маккуин, чиито начин на работа се отличава значително от този на другите, но е оставил за себе си запазената марка на интелигентно написаните и режисирани филми –били те и блокбастъри. Изображението винаги е изчистено от всякаква показност за това къде е камерата, сложността на нейните движения са сведени до минимум, редуват се „топли” и „студени”, или просто натурално снети кадри.

Но едно от най-големите предимства на неговите произведения е това, че всичко, което може да се снима на място или в декор, се снима по този начин. Използването на зелен екран е минимизирано до крайност. Това означава едно единствено, но много важно нещо – това, което сме гледали в момента на излизане на филма, това, което е снето, ще изглежда така и след 100 год., ако копието се запази. В днешния свят на дигитализация на изображението, Нолан се осланя на максимум реализъм – нещо, което личи и в произведенията му – от историята до персонажите – релизъм. Освен всичко това, с днешното скоростно развитие на визуалните ефекти, тези от днес утре са остарели. А и произведения, които разчитат на това, за да привлекат аудитория, по необходимост не разчитат на нещо друго – интересни персонажи и история. Нолан е на обратната страна – да, от техническа гледна точка той държи да снима колкото се може повече на IMAX™, но само защото смята това за най-добрия носител. В нито един момент обаче не позволява технологията да измести разказваното. Макар и филми за Батман, това много ясно може да се види в цялата трилогия.

Въобще Нолан е от режисьорите, който работи като автор в индустрията на чиста и калкулирана посредственост и взаимозаменяемост. Всичко в неговите филми – режисура, операторско майсторство, монтаж, музика – е подчинено на една идея – клинична, математически измерена простота със спорен емоционален заряд. Умишлено подминах драматургията, защото тя е всичко друго, но не и опростена. Филмите му се наситени със флашбекове, обрати и (понякога непремислени докрай) изненади. Тази черта в стила му – техническа прецизност и силна драмаургия –  прави от трилогията за Батман един толкова успешен продукт – финансов и интелектуален. Харесвана или не, никой средно интелигентен човек не може да каже, че последната е дебилна и тъпа (в буквалния смисъл на думата), колкото и субективно да е възприемането на изкуството от всякакъв род. Най-силният аргумент в полза на Нолан обаче са високите оценки на критика, публика и касов успех – нещо нехарактерно за този род филми, – което го прави както икона за много киномани, така и мразена фигура, която се счита за доста надценена. Но в крайна сметка този спор относно големите винаги ще съществува и е на практика неразрешим.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s