„12 години в робство“ (12 Years a Slave)

 

Режисьор: Стив Маккуин
Сценарист: Джон Ридли
Оператор: Шон Бобит
В ролите: Чуетел Еджиофор, Майкъл Фасбендър, Брад Пит, Лупита Нионго, Бенедикт Къмбербач, Пол Джиамати, Пол Дано

По средата на „12 години в робство“, след целия преживян от него ужас, Соломон Нортъп (Чуетел Еджиофор) се обръща към камерата и в продължение на дълги, мъчителни секунди се взира в нас и ние в него. Изражението на лицето му издава не само физическата болка, която е преживял до този момент, но и почти пълният психически срив, който е на път да го сполети – изгубил свободата, която си е заслужил, наравно с целия си предишен живот. Стив Макуин държи камерата си статична, този кадър е решен без никакви излишни движения – сякаш гледаме в миналото и миналото гледа в нас. Минало, една реалност, създадена от една лъжа, красивата лъжа на киното. В този един кадър най-вече, но както и почти през целия филм, това усещане за собствената ни безпомощност в опит и желание да помогнем на човека от екрана, е почти постоянно. . 

Соломон е чернокож майстор-цигулар. В една прекрасна вечер той е хванат и продаден в робство, откъдето започва и неговото пътешествие към изглеждащия като безкраен ужас. Той попада от едно място на друго, от ръцете на един робовладелец в ръцете на друг, от една, караща кръвта да се смрази плантация, към друга. Макар че не всичко е толкова еднообразно и това не е единствената гледна точка, през която се взираме. В противен случай филмът би омръзнал след първия един час – нещо, което Маккуин, като един от най-добрите в света в своя занаят, не би позволил.

Соломоновото „пътешествие“ започва от едно благоприятно място, което позволява чернокожите да бъдат третирани като хора. Не всичко е черно и бяло обаче, или поне не такова, каквото си мислим, че ще бъде – гадости, смърт, гавра и унижения – неща, които не прилягат на човек като робовладелеца Форд (Бенедикт Къмбербач). Последният се отнася с уважение към робите си, като награждава техния труд, грижи се сравнително добре за тях и най-важното – не са разглеждани като собственост – нещо, което е многократно повтаряно през целия филм и което прави най-силно впечатление – как може хората да полагат такива грижи за плантациите си с памук, да се грижат за животните си с такава любов, но да приемат други човешки същества чисто и просто като предмети? След кавга между Тибийтс и Соломон (Пол Дано), Форд е принуден да продаде последния, тъй като смята, че първият ще търси отмъщение на всяка цена. И въпреки прекрасните им взаимоотношения, въпреки благия характер на Форд, той не се поколебава да изтъргува Соломон, сякаш е мъртво животно. 

Така започва истинската страхотия за Нортъп, който попада в ръцете на безскрупулния и брутален Едвин Епс (Майкъл Фасбендър) – легендарен със „суровото си отношение към негрите“. Цитирайки Библията (нещо, което правят всички робовладелци), Епс използва отделни пасажи, за да наказва робите си, които не събират достатъчно памук. Така Соломон попада в ада на адовете, от който единственият изход е смърт, ако си късметлия. 

„12 години в робство“ е не просто филм за ужасите на един човек, загубил свободата си. Макар че този въпрос е много интересен, тъй като какво е значела тогава думата „свобода“, след като бъдеш ли продаден в робство веднъж, почти никой няма да откликне на „воплите“ ти, че всъщност си „свободен човек„? И как може едно човешко същество да бъде третирано като добитък на първо време, да бъде наказвано с бичуване, когато е събрало малко реколта? Макар и да докосва тези теми, филмът не се спира много подробно на тях, което и не е нужно, тъй като това не е фокусът на произведението, а освен това всичко се сумира в една реплика на Соломон Нортъп: „Не искам да оцелея, искам да живея“, показвайки ясно, че да си роб не е живот, защото животът като такъв, макар разбиран по този начин днес, но и тогава, когато се развива действието, ти дава някакви права, свободи и задължения. Когато ти се отнемат първите две, как може някой да нарече това живот?

Не знам дали бих нарекъл филма „Списъкът на Шиндлер“ на моето поколение, както това направиха много хора. Макар и с доста допирни точки, като експлоатацията и смъкването на статута „човек“ на расова основа, третирането на човешки същества като средства и собственост, абсолютното незачитане на всичките им права и пр. Знам единствено, че през цялото време бях с насълзени очи – не толкова от физическата (нечовешка) болка, на която бяха подложени хората, робите, но и от изцяло обезсърчителната истина, която съпътства цялото ти същество, когато си отделен от всичко, което си обичал и захвърлен на някакво място, на което на практика няма живот извън плантацията, извън мръсната колиба, извън факта, че трябва да бъдеш „разсъблечен“ от всякакви умствени способности, за да оцелееш, да не мислиш, да не чувстваш, да се превърнеш в едно чучело, чиято единствена цел е не просто да работи, да се труди, но да умира от своя труд, за своя труд и за своя господар; където отчаянието е най-добрият ти приятел. Цялата безнадежност на престоя на тази земя ти се струпва на главата, цялото безсмислие на всичко, което си градил, след като то може да ти бъде отнето толкова лесно и никой, абсолютно никой да не иска да те чуе. Да знаеш, че дори не можеш да се бориш срещу това, ако не искаш със сигурност да умреш, защото ще умреш, ако се бориш, тъй като последствията  за убиеца ти са никакви – „Такива са обстоятелствата“, казва Соломон на жена, която го упреква за благоприятните му, дори прекрасни взаимоотношения с робовладелеца Форд. 

Ужасите от преживяванията на Нортъп са подсилени от факта, че режисьорът Стив Маккуин снима всичко в дълги статични кадри – нещо характерно за него и в предишните му филм „Глад“ и „Срам“. По този начин актьорите са принудени да бъдат на максимума на своите възможност и да разкриват своите способности, тъй като при такова снимане зрителят приковава вниманието си и не отделя поглед, следейки всяко дребно движение на тялото, всяко изражение на лицето. Дори когато има движения на камерата, те са толкова добре изпълнени, че обектът (или обектите) в кадър не губят от силата си заради самите движения  – винаги остават в центъра на събитията. В този ред на мисли е редно да спомена, че що се отнася до актьорската игра, във филма няма слабо изпълнение – и Еджиофор, и Фасбендър, и Пит, и Къмбербач, и Нионго, и Паулсон са изключителни и изграждат персонажи, а не просто карикатури, каквито щяха да бъдат, ако бяха просто жестоки или просто много добри човешки същества. Музиката на Ханс Цимер е незабележима, което е и добре, и зле.

Всички филми на Маккуин предполагат бавно темпо и постепенно развиване на действието, което от своя страна е трудно за постигане на висота. Първият обаче успява и „12 години в робство“ се гледа на един дъх – не просто заради тежкия за третиране материал, но и заради умелата способност на Маккуин да разгръща произведенията си в пропадането на протагониста, чийто живот е подложен на постоянните удари на зловещите обстоятелства – в „Глад“ терорист, който умира от глад по собствено желание, за да привлече внимание върху себе си, в „Срам“ – човек, бавно унищожаващ се заради болестта си, от която не може да се откаже и която го кара да не се интересува от никого, освен от себе си, а в „12 години в робство“ – човек, третиран като предмет, собственост, едно нищо, без което нищо всичко би си продължило по старому, чийто избор е или труд, или смърт, или смърт по време на труд. Разликата е никаква, смъртта е сигурна. Това, което Маккуин много умело прави обаче е да редува картините на свирепост с такива на прекрасни природни пейзажи, контрастирайки, но и подчертавайки отвращаващото, потресаващото, което съжителства с красивото и непреходното.

„12 години в робство“ е колкото изключителен, толкова и тежък филм. Колкото и тежък, толкова и задължителен за гледане. Но фокусът на зрителя не трябва да пада само и единствено върху физическите жестокости, прилагани върху всеки един, но и върху ужасяващото обстоятелство да си изваден от собствения си свят насила, да бъдеш унижаван, мачкан и най-важното – третиран като собственост, с която „Човек може да прави каквото си поиска!“ Силата на филма не е във физическото унищожение на индивида, а във факта, че това е едно чудовищно следствие на едно чудовищно мислене, което се повтори в зловещи размери сто години след действието в „12 години в робство“. Мислене, което не трябва да се повтаря. 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s