„Интерстелар“ (Interstellar)

Режисьор: Кристофър Нолан
Сценарий: Кристофър Нолан, Джонатан Нолан
Оператор: Хойте Ван Хойтема
В ролите: Матю Макконъхи, Ан Хатауей, Джесика Честейн, Маккензи Фой, Майкъл Кейн, Джон Литгоу, Кейси Афлек, Дейвид Джиаси

 

Земята не умира. Хората умират. Както научаваме от самия филм, планетата ни ще продължи да съществува и без нас. Просто храната е на привършване. В такива мрачни дни, са нужни радикални мерки, за да се спасим като вид. Екип от астронавти поема към далечния космос, за да намери нов дом за цялото човечество, а един баща е принуден да изостави двете си деца за неопределено време.

Толкова за историята зад „Интерстелар“. Това е произведение, което изисква, според мен, гледането му на чисто. Затова и тази рецензия засяга по-общи неща, свързани с филма, спестявайки каквото и да било, свързано с фабулата.

 

Полярността в мненията, съпровождаща всеки филм на Кристофър Нолан от „Батман в началото“ досега, е очевидна, и по-важното, наложителна. Първо, защото последният е един от най-големите режисьори, работещи в момента, което води до второ, той притежава отличителния белег, авторския прочит на материала, характерен за всеки, чието име определя очакванията към конкретен филм и/или произведение на изкуството.

„Интерстелар“ също не се спаси именно това директно противопоставяне, отиващо в крайностите – шедьовър и глупост. Въобще, когато се говори за големи имена, трудно е да се намери, така да се каже, „златната средина“ – между гениалното и пошлото. Не искам да твърдя, че Нолан е гениален – времето ще бъде съдник на това. Тъй като е гигантско име обаче, последният може да наложи своя почерк в това, което прави, предопределяйки споменатата полярност. Също така, не мога и да твърдя, че „Интерстелар“ е шедьовър, защото, въпреки че дори в определените за такива, превърнали се в еталони за правенето на изкуство творби, човек може и има пълното право да каже, че не харесва нещо, подкрепяйки все пак тезата си с аргументи, то филмът има своите недостатъци, които го поставят малко по-долу от въпросната категория, макар и всичко в него да работи – актьорската игра е на високо ниво, визуалната страна на нещата е превъзходна (страхотна работа на Хойт ван Хойтема), фабулата и сюжетът са на висота; музиката (страхотен, нетипичен Цимер) на моменти е много силна, но не знам дали това се дължеше на микса в киното или недоглеждане на творческия екип (надявам се на първото), но все пак адекватна.

Проблемът се състои в следното: отново се набиват на очи някои характерни прийоми на Кристофър Нолан, от които сякаш не иска или не може да се отърси. Неща, които лично аз намирам за негов минус, макар и това да не е случаят с голяма част от публиката. От друга страна пък, проблясват свойствени за режисьора „минуси“ превърнати тук в „плюсове“. Човек номер едно в личната ми класация на любими творци на седмото изкуство изпада в интересен парадокс, от който като че ли сам не иска да излезе.

Бидейки интелигентен човек, Нолан знае, че не трябва да третира публиката си като банда малоумници, насядали с пуканки в ръка, очаквайки поредната Бейова каша. Или иначе казано, човекът винаги е третирал публиката си с нужния респект, неоспорвайки нейната интелигентност. Във филмите му обаче много често е нарушено златното правило: „Показвай, не разказвай!“ Макар и киното да извървя много път от това да бъде само и единствено чисто визуално изкуство, акомпанирано от някаква музика, то най-силната му страна си остава образът. Вярвайки все пак в интелигентността на публиката си, Нолан не спира да тика обяснителни реплики в устата на персонажите си. Много често, и не само в „Интерстелар“, героите сякаш изнасят лекция за начинаещи: „Сега, ако направим това, ще стане това, защото това действа еди-как-си…“ Експлицитно това се вижда много ясно в образа на Ариадне в „Генезис“, която сякаш беше фикционалната репрезентация на публиката във филма. „Къде отиваме сега? Какво е това?“, а всеки грижливо й обясняваше. Накратко, смятайки публиката си за интелигентна, Нолан почти не и оставя място да разсъждава върху самия филм и неговата механика. За сметка на това, режисьорът оставя място за размисъл за възможните краища, открехвайки няколко врати, всяка от която представлява възможен край на произведението. Стигна се дотам, че в много форуми всяка Ноланова творба да бъде анализирана, дори когато всичко е явно.

Оправдание за пространните обяснения обаче може да се намери в това, че „Интерстелар“ е научна фантастика. Главната особеност на този жанр е, че фикцията е подчинена на реална наука и действа в границите на това, което науката е постигнала или се предполага, че може да постигне, или е теоретично обосновано и доказано. Ставайки въпрос за междузвездни пътувания в търсене на нов дом за човечеството, много от нас са неуки; или пък знанията ни си твърде общи и ограничени. Така че в този ред на мисли дългите експозета имат своята аргументация.

Това, с което Нолан изненадва тук, е, без съмнение, силното емоционално ядро – търсено и намерено през мощната сантименталност, която блика от екрана. И колко прекрасно е, че най-накрая британецът се е реши изрично да подчертае това. В останалите му филми също имаше много предпоставки за подобно нещо, но самият той, наблягайки на други елементи, стопираше чувственото. „Интерстелар“ е най-трогателното и сърцераздирателно произведение на режисьора, предизвикващо отклик към и черпещо вдъхновение от Одисеите в космоса: 2001 и 3001, Среща с Рама и най-вече Контакт. Това, което отличава този филм, са характерните за братята обрати и оставени отворени врати за дискусии.

 „Интерстелар“ е преживяване. В буквалния смисъл на думата. Детайлите, както от научна, така и от аудиовизуална страна, са пипнати от истински майстор, който, именно като такъв, си позволява и леки импровизации в името на изкуството. Филм за това, което ни отличава от останалите същества, обитаващи Земята. Филм с огромен размах и мащаб, който затвърждава вярата и убеждението ни, както в братята Нолан, така и в киното като способ за разказване на вълнуваща история; филм, в който изкуството и науката са взаимовплетени и допълващи се едно друго неща; филм, който смее да бъде наивен и чувствен, топъл и студен, изследващ дълбините на далечния космос, но винаги напомняйки, че ние сме изследователите, че човекът се движи от копнежа по новото и непознатото, че сме или трябва да бъдем готови, като вид, да се впуснем в тъмнината, за да намерим светлина за тези, които обичаме, че и за нас самите дори; че неразрушимите връзки са именно неразрушими, независимо от дистанцията помежду ни. Скочете в неизвестното с „Интерстелар“, но не се притеснявайте, ще се върнете обратно. Пречистени!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s