Важно ли е българските филми да имат зрители в кината и защо

“Българското кино е в миналото“, Георги Мишев в интервю за в-к „Сега“. А дали?! Дали не става въпрос чисто и просто за една много крайна оценка от човек, който, по една или друга причина, не се занимава с кино днес, живеейки „на високо“ от работата си в миналото? Или пък сценарист, неспособен да се приспособи към променилия се от неговото златно минало език на киното? Защото кинематография у нас е имало, има и ще има. Въпросът е друг – в качествата на родните продукции.

Естествено, не трябва да приемаме заглавието на тази статия буквалистки. Напротив, това, което г-н Мишев има предвид, е тоталната липса на каквото и да било чувство към естетиката на седмото изкуство у родните кинематографисти, родните кинаджии. Но проблемът е колкото и в тях, толкова и в системата. Колкото в системата, толкова и в зрителите. Нека бъдем честни: “аз на теб, а ти на мен“ схемата е у нас е не просто на почит, тя е начин на мислене. Въпросът какво следва оттук е излишен, или, ако някой реши да го зададе, то отговорът е повече от ясен, дори предопределен. Но за да не отговаряме и да не изпадаме в словесни излияния, бих казал следното: просто гледайте.

Отговорът се крие в качеството или по-точно: в тоталната липса на такова, определено все пак от някакви стандарти. Стандарти, които постоянно се налагат, променят, граници са винаги преодолявани (или нови биват поставяни). В този ред на мисли, основната характеристика на българското кино може да бъде сведена до една дума в преносното й (а и буквално) значение: плоско. Родните аудио-визаулни произведения не просто са плитки като съдържание, а откровена подигравка първо, с нашите данъци, второ, с нашите пари, които даваме за билети. Повече от ясно е, че текучеството не винаги е за добро, както и това, че не винаги е обвързано с качеството. Лутайки се между откровени пародии, целящи сериозност; плоска визия, плоски шеги, плосък диалог, плоско поднасяне на диалога, плосък наратив, плоска фабула, плоско поднасяне на същата, плоска актьорска игра, плоска музика, плосък монтаж, плоско операторско майсторство, плосък сценарий и плоска режисура – всичко това гарнирано със система, която поддържа своите – без значение дали са кадърни, или не, пропита от корупция, преписване на оценки и т.н., и т.н., въпросът: Важно ли е българските филми да имат зрители в кината и защо изпада, тъй да се каже, в друг ракурс.

Самият въпрос предполага един двояк смисъл. Освен една чисто естетическа причина, поради която бихме искали да гледаме български филм на кино, се поставя на карта и една псевдо-патриотична причина – да поддържаме българското.

Само по себе си да подкрепяш нещо само защото е еди-какво-си е тъпо основание да го правиш. Осъзнавайки ясно, че е трудно да се тегли чертата между обективно качественото, имайки предвид, че всеки му приписва лично негова, субективна оценка, то не може да се отрече, че съществуват здрави, фундаментални основи, на които да се гради конкретното произведение на седмото изкуство. Гледайки, анализирайки българските филми от последните години, за себе си осъзнах, че не, не е важно да давам парите си, за да подкрепя финансово този или онзи продукт. Да не говорим, че няма и чисто естетически причини, по които да го направя. Бих бил склонен, имайки предвид цялата шуробаджанащина (прощавайте за плоския израз), която цари в раздаването на пари, да гледам конкретен филм, ако съм убеден, че хората зад камера си разбират от работата; че въпреки начина, по който са спечелили субсидията, са кадърни и готови на всичко, за да направят най-доброто; да покажат усилие, проваляйки се дори. Не виждам нито едното, нито другото, нито третото.

Тук обаче, въпреки че, доколкото съм наясно, няма български филм, който да е на печалба, на помощ на родните кинематографисти идва не друго, а тъпотата на средностатистическия българин. В държава, в която най-слушаната музика е чалгата, не би трябвало и да се очаква нещо друго от киното ни, освен чалга – тук за качество не би могло и да става дума. Проблемът е обаче, че всичко това е порочен кръг – едни хора се дразним, ядосваме, побесняваме дори от откровената тъпота (като цяло) на българското общество, докато други, които просто мрънкат, подхранват с парите си същата тази пошлост. Същевременно искат да избягат, поддържайки това, от което бягат – чиста форма на стокхолмски синдром. И така, голямата част от нискообразованото болшинство изпитва едва ли не съчувствие към хората зад и пред камера, идентифицирайки се с техните проблеми относно финансиране, като не отчитат факта, че последните просто плямпат. Плямпат, за да получават повече пари, бидейки почти винаги тези, които ги получават. Така насилват зрителите, играят по патриотичната им струна, а тези пък са готови да бъдат насилвани, без да знаят, че това, което виждат, не е някакъв стандарт, а гавра с велико изкуство („Подслон“, представлявайки сламката за удавника, светлината в тунела, изключението, потвърждаващо правилото). Или иначе казано, защо би било важно залата на прожекция на български филм да бъде пълна: за да пъшкаме и охкаме от отегчение, от псевдо-патриотизъм, от чудене и вайкане как може тъпата и неграмотна маса да се радва на гаврата, която се лее на талази от огромния екран?

Естествено, тук се налага и да обърнем внимание и на нелепото оправдание, че за тези пари, толкова. Когато някой дори спомене нещо такова, винаги давам за пример Кристофър Нолан – режисьор, който в момента може да си позволи какъвто и да било бюджет, да снима на лента, да снима 2D, да използва, където е възможно, практически ефекти, да снима на локация, както и да работи с бюджет от 250 млн. долара, получавайки признание и от критика, и от публика– и за визията, и за историята, която поднася с най-голямо уважение и перфекционизъм. Та, как е започнал британецът? С „Преследването“ – филм, заснет за 2 години, всяка събота и* неделя, със собствени средства  – за 6 000 долара. „Но пазарът тук е друг!“ Приходите от дебюта на Нолан са точно 48 482 долара. Това, което режисьорът прави, е пичинг на фестивала в Токио за един от най-впечатляващите, запомнящи се, буквално отнасяйки Sundance филми – „Мементо“, за да работи след това с Ал Пачино и покойния Робин Уилямс. Не е толкова лесно, колкото звучи, но не и толкова трудно, колкото изглежда. Разбира се, нужно е да имаш талант, силен визуален и, бих добавил, фабулен ключ, в които да решиш филма си.

Или иначе казано, както се разбира от всичко написано дотук, не смятам, че е важно да се гледат български филми в кината само защото са български. Бих гледал лошо заснет филм, ако все пак има някаква идея, или визуално впечатляващ такъв с недобре развита фабула, сюжет и прочие; да се види на екрана, че е вложена някаква мисъл. Разбира се, не трябва да се разчита на т. нар. от уста на уста, на която често разчитаме. Макар и собствената ни препоръка или тази на другите да може лавинообразно да напълни един киносалон или да предизвика също толкова силен отлив, то аз съм на мнение, че за да оценим нещо, трябва да го видим.

Парадоксът между последното и всичко написано по-горе е явен. Той е подхранван от две неща – доверието ми в родната кинематография, което е вече сякаш загубено, и надеждата, която силно кипи в мен, че рано или късно ще станем свидетели на родна продукция или копродукция, която ще накара хората на голям фестивал да говорят. Мога само да се надявам, че ще бъде шумно говорене, а не тихо шептене.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s